From the 8th of Hell to the 1st of Heaven

Before in this field there was a quotation from a song...Now it shall be this : Sometimes when you look back at your past, there is nothing left to do but smile...and wish you could go back in time and break your own nose...

петък, 26 ноември 2010 г.

Something, that might just be worth while

Well..Here is something I wrote a few days ago... First time I was writing something "fictional" in english. I might never finish it so I could as well post it here, if anyone reads it all comments are welcome...

Burning. The smoke was slowly scenting the room with the aroma of ashes and regrets.
-NO! – he screamed.
-No regrets… – he whispered.
“That was the whole point – this was about anything but regrets.”
The thoughts belonged to a man. The reddish glow of the fire that lid the room did not allow for his age to be recognized. The almost noble steadiness of his movements, however revealed someone who was way beyond the middle of his life, but was yet not familiar with the sorrows of old age.
The room was not modest, but calling it extravagant would be an insult to this man.
A massive fire place was the center piece of it .The black marble from it was made stood untouched.
The only sign of any ornamentation came from the letters carved on the part arching the opening.
“Cinerem cineri” – Ash to Ash.
The fireplace with its morbid epitaph was actually the only memory of the crematorium that the house used to be in a century long gone. Only a few old coals were covering the metal grid at the bottom. It was cold.
The fire was coming from a small ashtray on the desk.
It was throwing enough light to reveals the bookshelves, covering the walls on both sides of the fire place from top to bottom. The only 3 other pieces of furniture in the room were a wooden desk, a comftable seat and wooden cupboard with glass windows. Besides the desk lamp the chair was the only other “modern” object in the room. It and the desk were done in the same modest, yet solid colonial style as the bookshelves.
The cupboard was empty – It wasn’t a few hours ago. Its contents – a whole universe of memories, faces and stories were now burning in the ashtray. Only a few items remained on the desk – those that he could neither burn from the world or from his mind. He would take those with him.
The man looked around….He often mused why he chose this exact room for his cabinet. Was it his almost childish fascination with those aspects of life and death that people prefer to leave to priests and grave-diggers?
Or was the very idea of being so openly exposed to mortality another of his acts of defiance against God.
The man smiled. None of it mattered anymore. Believing or not he and those around him never managed to escape the world that the idea of god had lead into.
He thought he could – all those years he was so sure he had managed to avoid believing. And for a while he even managed to do it. Until today…Today he realized that everything he had done was polluted by fate. The very act of his defiance, of the things he put himself and others through in order to show their freedom from that omni-potent shadow-t just revealed how deep within that shadow they all were…
The others were in their rooms most likely –everyone and each one losing the battle with their own private hell of rationality…Or maybe in the common room – pretending that nothing had happened and it was all part of The Plan…
He wondered how Claudia was doing…The others would do fine, but she was different.
He no longer belonged here. He knew he was wrong. The Plan no longer served a purpose – It was just an excuse…And God – God existed – he just didn’t care…And him and the others – they just pretended they didn’t.

The man looked outside – the sunset was slowly turning into inky twilight…The branches of the autumn trees were raining their death leaves, making it seem like the sky was raining golden arrows on the black soil…

In the distance a church bell rang…Slowly the a memories came along…
Some 30 years ago – it had all started with a church bell….

It was a golden summer. The fields seemed to stretch eternally to the point where the horizon seemingly bent and joined them…A 10 year old boy with brownish hair was sitting on the grass and looking. The sky seemed so far – so blue, yet so distant. Same could be said about the boys eyes.
He was day dreaming of adventure – the average boyish dreams where a Jedi fights a pirate to save the kingdom…or something like that…
Behind him a church bell was heard. The boy sighted – he knew what that meant. Day dreaming had to stop and be followed by an hour long sermon. And what was worse he had to listen, so that he could answer The Questions.
His parents were not religious, but they understood religion as an important base for the young mind to have. “So that you know we got here” as his father said it. That was way after every sermon the kid’s father would ask him questions about what the minister was talking about, what it ment and even if it made sense or not and why ?
If the boy answered he got some nice small present…If not the father would just sign and say “Son – I am disappointed. How would you learn to think, if you don’t understand what it is to believe ?”
Saying this to a 10 year old made no sense, yet his father always did it.
Even though the kid was pretty smart for its age, the idea of what his father meant went only as far as “I am disappointed”. No one likes to disappoint their parents – at least not at first.
His mother’s motivation was a lot simpler. She just wanted to make sure her son and daughter knew the traditions and how to honor them as part of the community .Understanding why those traditions were for her was work of the church…
-Damien, Laura! Time to get inside. The sermon is starting.
Their mother was calling…Always the same words…Week after week. Even 30 years later he could still record that neutral, mannered yet caring voice his mother had when saying the words…

The boy got up , brushed off the dusty powder from jeans and ran towards the voice.

The bell was ringing in a deep metallic voice…

"What is a man ? A miserable little pile of secrets!"

The quotation in the title of this entry is probably one of the most famous video game antagonist lines. And it is not there by chance, I assure you.
In this entry I planned to finally talk about a gaming related topic – the presentation of Evil in Games. More specifically “the evolution of presentation of negative and a-moral actions and antagonists in games. “
Video games have come a long way from Bowser (Super Mario) to Liquid Snake (Metal Gear Solid 4) and mentioning how this progress happened and why is sure worth making a note about.
Especially since titles like Grand Thief Auto, Red Dead Redemption and The Witcher managed to blur the line between moral “moral” and “amoral” Non- Player-Character so much that (exactly like in most modern works of media) there is no longer such categories as “good” and “bad” character.
Because of such titles game ethics is no longer about good or evil , but about characters with idealistic “moral” view on ethics against such with “practical” morality – ethics in direct relation to their current goals.
The differences are normally presented in how far and how complex the relation between amoral actions and positive motivation is. The case refers to the presentation of characters and their motivation, not to the player freedom of moral choice.

The change of the presentation and the motivation of the different characters in a story, is naturally related to the evolution and sophistication of game plots.
As gameplay grew more sophisticated, so did the need to motivate the player to “experience” and chose to invest their time and effort in the gaming segment itself. When lacking the competitive drive there is only one option left:
Other than creating a successful game mechanics that is creating a plot and story, that are both extensive enough to cover and justify all the gameplay elements, but also deep and intriguing enough to “charm” the player to finish the game.
Thisrequired characters capable of supporting a complex plot structure.
Of course simple, “one dimensional motivation” characters (and villains especially) had one crucial limitation. Bowser stealing the princes again and again could work for a simple(even if perfect) platformer(Super Mario series) , but could Dracula just being evil and waiting for you in the last room of his castle, provide enough motivation for the player to explore over 200 different rooms of the said castle, just to reach and defeat him(Castlevania Series)…
“Ad hoc evil characters” did not allow for the plot structure to be broken out of the standard narrative shape – a game that has a story based on one dimensional antagonist only had a limited “life span” that lasts as long as the villain and his direct goal are compromised. It could not intrigue the player ,which meant it only had a limited “novelty” value before it’s plot stopped being a motivation, no matter how well presented it was.
Thus for such a game to be successful a very strong game play core was needed, which is in fact a lot more expansive to create and realize.
On the other side, just like an intriguing story can maintain interest in a rather blandly written book, so an engaging story can perfectly motivate a player to experience an otherwise not so well distinguished game core. A perfect example for that would be Legacy of Kain :Blood Omen 2 , which was vastly criticized for how bland it’s gameplay was.
However due to its heavy emphasis on story AND EXACTLY because of the way the negative (evil) characters such as Kain, The Sarafan Lord and even the minor bosses are portrayed and developed with their motivations inside the plot was positively received both by critics and the audience of the series.

So back on track , the need for more complicated plots was born from the inability of every title to posses the innovative creativity capable of supporting itself(Blood Omen 2 is for example the basic action adventure with no innovative mechanics or twists whats ever) ,and the attempt to still win the player over in the context of what has already been created.
In laymen’s terms a “complicated plot” means only one thing – “Plot twists” For those to happen a very simple thing was needed to justify their presence – motivation on the side of the perpetrator of the twist.
Naturally for this twist to sound reasonable, a set of qualities for the character needed to be set and shown. His emotions to be explained through his “story”, that would hint of such a possibility actually making sense to the player.
So simply put – for the antagonist to surprise the player, and for character interaction to change while the plot developed the game needed to explain “Why?”…And thus the motivated, “active” villain was born.
First as simple explanations before the final boss battles (Dracula in Castlevania), than with several appearances and confrontations during the game itself(Gannon – The Zelda Series) and finally as fully developed NPC characters along the main cast.(Sephirot in Final Fantasy 7) The villain no longer was a simple beacon that marked the end of the game – he/she was an active agent to make the game happen for the player –of explaining and motivating the actions the player had to take, in an environment where the game was no longer a simple “kill’em all” routine.

To be continued with the 90’s ,the role of horror games ,the role of violence and player actions judgment and GlaDOS…

Music of this entry:

Covenant - We Stand Alone

Ashbury Heights - Ashes in her Breath

Yade - Hunter

Qntl - Ludus

неделя, 17 октомври 2010 г.

On (not) writing....

I found it impossibly hard to chose a title for this entry, simply becouse I am still not quite sure what I want to write in it...
Actualy the idea behind it is just that - writing...

As I was sitting in front of my monitor right now I experienced another one of those moments that in the past used to provoke a rather uncontrollable urge to open a .doc file..
In that file I would normally start creating cruel language constructs, that if I was some one pretentious enough to wear a scarf and always make sure my coffee was "100% organic" would have most likely called "my art". Most of the time those things turned out horrible, sometimes - decent , and once , you might be surprised to hear - even good (But SRSLY that only happened once).
I used to indulge myself into creating set pieces of stories or surreal depictions of purely psychological phenomenon. Strangely enough those were normally related to conditions or states of mind that I had never experienced myself, but which apparently I felt secure enough and thought I knew well enough to write about...
What is more interesting is actually the endless philosophical question "Why" - and not the "Why the hell was I writing those abominable THINGS ?" that so many innocent victims of my attempts of creative prose would like to ask.
Instead the question is "Why the hell am I not writing them anymore?" which I find myself asking every time one of this "provocations of my mind" happens and I manage to successfully counter this time around...
There is no doubt that I was most certainly enjoying the process of putting fictional characters, stories and places in words and giving them a solid static depiction in a physical(ok - semantic) body...
I also have a solid proof that I was emotionally invested it the process of creation itself, as apparently (as I now find) I would write while being only half aware of what exactly it was about. It seems more like a subconscious therapy to purify my thought, than an attempt to create a solid narrative or an action-consequence chain, or even to simply make sense at all. Honesty demands that I admit that such a "therapy" would still be welcomed once in a while.
It seems too that being the egocentric(or should I even say , egomaniacal) person that I am I also enjoyed being self-important with what I wrote and present it to others, no matter at what stage of creation, or more importantly - quality it was...
As I look in the old files now it also seems there was a certain level of progress between the beginning and the end of this period (which lasted roughly 4 years) and knowing that I still find achievement and the visible aspect of progress the best motivation, it really seems highly unlikely I would just suddenly lose interest in it.

The easiest explanation would be of course the fact that as I went to Finland for my exchange, I found myself in a context that demanded that I change my main language of communication, and this influenced my thought processes and perception on the socio-cultural factors, that originally lead to me writing.
This explanation would be quite satisfactionary....NOT! - As satisfactionary as this would be from the point of view of philosophy of communication, semiotics of language and socio-linguistics, it is simply too easy of an answer...Not to mention that I was perfectly capable and was apparently writing in English when it would express the idea better.
Another possible explanation would relate to the fact that even before going to Finland I had entered a state of personal metamorphosis. One that centered more around extrovert social interaction then passive introvert rational (and ergo - artistically emotional) reflection on myself. As this state of mine progressed and I apparently attained the same "piece of mind" through it that writing was providing, the latter became unnecessary as a tool....
This answer is a lot more sound in my own mind than the first, but it still lacks a point of reference to the simple fact, that apparently at one point some little part of the machinery in my head was ticking in the rhythm "it is fun!".
So I find myself having to look for a third answer that would combine both the social and psycho-semiothical reasoning of the first two and provide a satisfactionary answer to the "So why did I stop if it was fun?"
For this I would have to also considered the fact that this "event" occurred at the same time as when my gaming habit became more centered around the concept behind games , than playing itself.
A sudden twist from a pro-active to a pro-analytical position in opposite of what happened to my social experience.

It would be fair to assume that these "creative outbursts" were providing me with the same form of emotional and empathic sustenance that games did - a form of creative escapism, that allowed me to engage in situations and settings that I found more satisfactionary and "fun" to deal with then what my Real Life interaction allowed me to.

In writing I would engage mostly in narratives of the same "dark, tragic, yet dramatically idealized and heroically stimulating" that I mostly associate with my preferred game genres (RPG and Survival Horror).
More importantly - I was apparently capable of(in difference of virtuality, or of course - reality) AESTHETICLY adapting it to my own preferences and tastes and filling it with visual styles , city and landscapes and characters that LOOKED the way my own imagination would find pleasing for a reality, fitting for my perception to look.
Weird enough, it turned out that Finland (as an environment and as people I came to be in contact with) in a very specific way filled those gaps in my perception of reality - purely audio-visually that before those disjointed stories and fragments served to fill. In other words - writing became less of a necessity as soon as my persona started discovering in reality , that which before I had already established as appealing to me in writing. And of course the more engaged I found myself in my social and material experience, the less appealing did the written one become.
In a way the profanity of my own creative reasoning put an end to the creative processes it once inspired....

Which can only lead me to think - Did I set my own borderline too low, or are there just too many people more narcissistic than me trying to escape into their own little worlds and letting everyone know about it ?

Music at the time of this entry:
Grendel - B.A.A.L (Deliver me)
Akira Yamaoka - Dance with The Night Wind
Depeche Mode - Fly on The Windscreen
As|P - Ich Will Brennen
Alice in Videoland - Going Down

сряда, 25 август 2010 г.

One year later (Reboot)

It's been a year since I last wrote in this little side project of mine...Let’s just get some things out of the way quick - for all the 5 people that used to at one point read this - From now on this blog will be mostly in English.
Reason? I plan to use it in combination with my Facebook profile - who knows, maybe this time - if I am persistent enough and have the will to write more than 4 entries - I will actually keep writing it...

To anyone new who might look at this - Welcome - Don't worry you haven't missed anything - just some pretentious rant "games are art" style from this depressed cyclophrenic who I reassure you is long dead...He died a year ago - I swear - I was there...
And this would exactly be a nice entry topic for today's entry...You'd be surprised how many things can happen in a year..
Hell - if I knew about them a year ago , I probably would tell the person telling me to shut his lying mouth up...For example...Seriously:
Who would have thought that Blizzard would actually mess up with the story of Starcraft 2?
Or that Justin Bieber would happen?
Or that I would dye part of my hair blond, decide philosophy was boring, and learn to dance? Ok...Maybe that last thing was not of the importance of the first two, but it could still bring about the end of mankind...

So, what's been happening around the author of this small piece of virtual chaos ? Well...went to Finland - came back. Result? Reads and plays a bit less - drinks and goes out a bit more...That is about it...

Philosophy slowly gave way to its more practical offspring - Semiotics...And just as my interest was slowly transformed from theoretical mechanics of knowledge to the practical dimensions of the symbols and meanings in active social communication (surprise, surprise)- So did my own behavior...Or maybe it was just the fact that I discovered a place where it was actually FUN for me to go out...Oh damn...I said FUN...Did things really change that much?

WAIT...OMG!!!WORMS RELOADED IS OUT...OK this post is over.(Sorry for that..)
And I was just about to start ranting about me discovering gothic subculture-Now is that providence or what?

I might just write something (this time It will be game related, I promise!) soon, so while you are here, how about some music:
Ayria - Red Shift
Covenant - Call The Ships to Port
God Module - Still so Strange
PS: Did I also mention my music tastes changed quite a lot ?

сряда, 15 април 2009 г.

Музика преди лягане....

Минали са около 70тина часа откакто за последно позволих на очите ми да се затворят за период по-продължителен от едно намигане...Въпреки всичко поради някаква моя си вероятно заровена дълбоко в подсъзнанието ми причина в момента предпочитам да пиша тук вместо да се предам в обятията на Психея и Хипнос...Преди малко най-накрая се прибрах в дома си след двудневно принудително скитане из различни части на столичния град...Откакто потроших поредния си плеър съм принуден да се изправя още по-директно с обитателите на тази бетонна цитадела и в крайна сметка въпреки всички прекрасни плетеници от рационални аргументи и социални анализи , опита ми да обясня съшествуването на този чудовищен урбанистичен конгломерат наречен София се изчерпва винаги с една и съща фраза:
"Боже - колко са гнили хората..." - и след тази включваща и самия мен религиозна констатация се усмихвам виновно-съучастнически на съдбата и изключвам съзнанието си докато неоновите лъчи на монитора не покажат, че вече съм в безопасност...
Та...Това, за което исках да пиша са онези моменти от ежедневието в които поне на мен ми се струва че някой друг или нещо вече е успяло да изрази пъти по-адекватно и пълно онова което се опитвам да мисля и кажа...Обикновенно баланса е 50/50 между различни музикални образци и философски трактати...Е мислите навестявали ме през последния ми период на будуване биха се изчерпали с точно 3 такива готово заети фрагменти(макар и сами по себе си части от оформлението на 3 доста по-големи произведения):
Mell - Red Fraction - откриващата мелодия към едно от най-агресивните,самоцелно жестоки и в същото време смислени и реални като послание, персонажи и пресъздаване на мисленето им анимета, които съм гледал - Black Lagoon.По съвместителсто единственото такова което съм виждал изпълнено с директни цитати и препратки към такива автори като Фром, Сартър, Хайдегер и естествено вездесъщия Ницше.Може би точно поради тази идеологическа каша текста на самата песен няма особен смисъл и единствената му идея е създаването на усещане за някакъв съвременен,бесен , цинично - прагматичен нихилизъм към всичко и всички стига то да е външно на необходимото за да докаже волята си за живот лирическия говорител...Естествено присъства и неизбежната ми слабост - женски вокал...
Lisa Miskovsky - Still Alive - За тази наистина не бих могъл да кажа нищо друго, освен че намирам както текста така и ритъма и мелодията й за най-плътното възможно оформление на досегашния ми живот в София и всичко, което се е случило след завършването ми на гимназия, в или извън контекста на конкретни личности....иии да...отново женски вокал...

I've learned to lose
I've learned to win
I've turned my face against the wind
I will move fast
I will move slow
Take me away I have to go
Origa-Inner Universe - Откриващата тема на Ghost in the Shell - Stand Alone Complex - онзи специфичен японски интелектуален продукт вдъхновил най-успешния според някой опит за преплитане на поп-култура и философия - "Матрицата"....
Ненавиждам употребата на универсалната категория "философ" когато се обсъждат вкусове и виждания, но смятам че това е една композиция, която е в състояние да опише съвършенно едно състояние пределно познато на всеки един поне за момент успял или направил опит да възприеме реалността чрез очи различни от тези на рутинния човек....

Ангелъь и демонъь кружьъли надомной
Разсекали тенями и млечнъье пути
Не знает счастия только тот
Кто его зова понять не смог

Налюбуитесь Налюбуитесь
Aeria gloris, aeria gloris
Налюбуитесь Налюбуитесь
Aeria gloris, aeria gloris

I am calling, calling now
Spirits rise and falling
Собой остатса дольже
Calling, calling, in the depth of longing
Собой остатса дольже

Налюбуитесь Налюбуитесь
Aeria gloris, aeria gloris

Stand alone . . . Where was life when it had a meaning . . .
Stand alone . . . Nothing's real anymore and . . .

Безконнечной бег...


PS: I thought what I'd do was, I'd pretend I was one of those deaf-mutes...

събота, 11 април 2009 г.

One of those moments...

Току що приключих с "Замъка Отранто" и по подразбиране съответната отпада от листата в дясно...
Откровено казано прочитането на иначе кратките й 150 страници ми отне много повече време отколкото ми се искаше..Макар и без съмнение да ми допадна, а и сама по себе си да не представлява кой знае колко натоварващо и богато откъм пластове и внушения четиво, поради факта че асоциирам първия си контакт с този кратък роман с не особено приятни обстоятелства(даже бих казал почти "готически" такива) умишлено забавях завръщането си към нея...
Иначе, сега когато най-накрая намерих време да приключа с това произведение бях меко казано приятно изненадан.Не само поради неангажиращата му изцяло развлекателна роля но и поради наличието на един класически стил на описанията от епохата на романтизма , с който не ми се бе случвало да се сблъскам отдавна - все пак философите и фантасти не са особено извести с навика си да описват персонажите си с пасажи като:

"черти сравнимите в своята нежност и доброта единствено с честотата на нейното благонравие"
или пък
"обсебен от демоничния шепот на злосторническия си гняв"

Естествено осъзнавам колко наивно и демодирано помпозно стоят такива фрази но истината е че точно тази "християнска яснота" за онова , което се определя от автора като "праведно" или "богопротивно" , успяваща да се просмуче дори в естетическото оформление на самия текст и описанията ми допада изключително много...
Точно този опит на автора да не остави дори частици съмнение за разпределението на ролите в сюжета,разпръсквайки навсякъде християнските символи за "сакрално" или "демонично" в комбинация с онова наистина изненадващо и възбуждащо любопитството на читателя "пренатоварване" на сюжета с някаква нестихваща последователност от беди
успяват да превърнат готическия роман в едно(поне за мен) изключително приятно занимание....Литературна форма едновременно неангажираща много съзнанието ти и в същото време точно посредством конструкциите от символи, които изгражда автора и начина, по който събитията се напасват като пъзел в отначало хаотичния и почти лишен от смисъл сюжет успяваща да държи мозъка ти достатъчно активен и да провокира въображението...Понякога наистина съжалявам че не съм имал възможноста да се докосна до тези произведения в една по-ранна и "технологично наивна" епоха, за да изпитам онози сила на внушение довеждаща до състояние на изумление и уплаха, с което именно е и известен готическия роман....

А сега всичко което остава е да избирам между Гидънс, Дерида и Аристотел...И естествено в момента не съм настроен нито за разсъждения на тема вяра, нито такива касаещи релацията между макро и микро социологическия проект...
Логично(къх къх) е време за поредния ми контакт с прословутия древногъцки шовинист-расист , благодарение на когото имам съмнителното удоволствие да обитавам този направляван от логична научност свят...

По дяволите, по някога наистина си мечтая за момента, в който ще бъде открит обект ,който да е и да не е себе си едновременно...

Massive Attack - Teardrop

петък, 10 април 2009 г.

С какво си приличат Гоя и Гигер(освен по първа буква)

Незнам колко от четящите това се интересуват от изобразително изкуство, но за да опиша The Path ми се иска започна с няколко примера.Случвало ли ви се е да погледнете някое платно, няма значение дали класическо или не и да изпитате неподправен ужас.. В същото време да сте толкова запленени от реализма, детайла и идеята му(колкото и чудовищна да е тя) та да не можете да откъснете поглед от него? Миг по-късно вече неспособни да понесете гледката и отвръщате поглед, само за да го върнете след малко обратно върху онова което ви плаши и запленява....
Като примери ми се иска да посоча (поне за себе си) "Сатурн" на Гоя, "Салът на Медуза" на Теодор Жерико , Ел Греко-овата Пиета и "Градината на Земните Наслади" на Бош...Естествено някак и да не спомена гениите на съвременния сюрреализъм като Гигер и неговите "био-механични" кошмари, Бексински и горите му от демони и не на последно място Луис Ройо с неговите смущаващо еротични на места видения за пост-апокалиптичния свят....

Съвсем умишлено полагам до такива доказали се пред историята имена като Гоя и Ел Греко , такива фигури като Бексински, защото макар и тази широка аналогия да е непростима от гледна точка на един изкуствовед, за мен - обикновения зрител тези автори, дали поради болната ми психика или нещо друго , успяват в творбите си да ми донесат същото това описано по-горе състояние на изумление и ужас...

Едно тихо преклонение пред таланта , преминало в още по-безшумно вцепенение когато осъзнаеш колко точно трябва да е бил жив образа в съзнанието на автора, за да излезе той точно толкова непринудено оставящ впечатлението за "съществуване" върху платното.

Точно това е и състоянието, в което изпадам при всеки мой следващ досег със The Path - на теория семпъл продукт на независимо студио, опитващ се да ти предложи един по-различен поглед върху една класическа приказка, ако тя се случваше с около 4 века по-късно от написването си....
За любителите на конкретиката ще поясня че The Path е по жанр psyhological horror на ТaleofTales – хора които за момента поне се двоумят между това дали да създават истински, стойностни гейм продукти като този и тяхното крайно интригуващо ММОRPG Endless Forest( в което играча е елен...и живее като елен...и не прави нищо друго освен да бъде...елен и да се разхожда из гората)или подобно на повечето съвременни творци да използват вечната претенция за "творческа свобода" и "авторово послание" , създавайки онова което аз ще оприлича на френско експериментално кино , изсипвайки някакви криворазбрани абстрактни послания върху играча...
За последното за сега има само една плашеща индикация наречена The Gravеyard,в която единствената цел на играча е да разхожда старица из решено в черно-бели тонове гробище, докато тя най-накрая не седне на една пейка и не чуете една песничка....Е да несъмнено сърцераздирателна но лишена от всякакъв талант, смисъл и послание отвъд "да накараме слушателя да се чувства подтиснат, използвайки елементарна ценностна манипулация"... Идеята явно е играча изцяло да се потопи в атмосферата, без да е ангажиран с каквито и да е очаквания на авторите, точно както абстракционистите обясняват творчеството си...
За мен обаче истински стойностното е била не просто атмосферата, създадена чрез стандартните кинематографични похвати. Винаги съм смятал за истински ценно и майсторско бавното разкритие и осмисляне на онова стоящо зад нея - онова създаващо специфичната за horror жанра постановка... Една комбинация от симпатия, меланхолия и някаква напрегната очакваща уплаха, приспана от разумът ти, постоянно спекулиращ с малките късчета информация които ти се поднасят за персонажите и сюжета...До сега, от целия(вече никак не малък) каталог на horror заглавията съм попадал само на 3 успели да направят това до такава степен, че в мен да се появи именно онова константно разкъсващо те двоумене между това да изключиш монитора и забравиш със затворени очи и това да продължиш да разкриваш все по-долни и вътрешни пластове от творението на авторите пред теб...3тото е The Path....Първите две са Silent Hill 2 и Fatal Frame...
С всеки следващ ред в които се доближавам до същината на The Path рискувам все повече и повече да разваля удоволствието на някой , който току виж заинтригуван би поискал да се се докосне до нея…И все пак предполагам няма да нанеса непоправима щета като спомена че Пътеката е всъщност един сюреалистичен преразказ на приказката за Червената шапчица, едновременно актуализиран до нашето време и в същото време доближен до оригиналната версия на братя Грим за сюжета – да онази в която ловеца не идва на края, а всички заживяват щастливо като стомашното съдържание на вълчия организъм. Основата е проста – имате на разположение шест различни „шапчици”, като задачата ви е обяснена с лаконичното „Отидете до къщата на баба си!И не се отклонявайте от Пътеката!” От там нататък свободата е във ваши ръце и като всяка една уважаваща себе си червена шапчица от епохата на сексуалната революция , се предполага че вашия персонаж ще направи всичко друго но не и да следва пътеката…Ако го направите – играта ви завършва за около 4 минути…С провал…
Това което прави това заглавие действително ценно се корени точно във факта че , точно както в добрите horror заглавия не ви бива обяснено какво точно се случва и смисъла на случващото се, а инициативата да проумеете сюжета и действието е оставена изцяло на вашето въображение.Единствения ви ориентир е забитото в подсъзнанието ви познание за сюжета на приказката, който ви подсказва че най-вероятно при първа възможност е желателно да забиете към гората и там издирвайки полянки и цветенца неизбежно да се срещнете с Големия лош вълк…И точно тук е момента в който приказката придобива онези за гротески измерения характерни за horror жанра….Всичко което срещате и виждате в „гората” е неизбежно обвързано със персонажа който сте избрали да ръководите…За всяко едно от момичетата от 7 до 30 годишна възраст тя ще ви разкрие различна дали наивно-трагична, дали плашещо реална история за това коя точно е „нейната” гора , защо е избрала да се „изгуби” в нея и естествено кой е Големия Лош Вълк. Поне за сега не съм срещнал случай в който той да покрит с козина и на четири крака…За сметка на това веднъж бе облечен в червена рокля , а пък втория път носеше черни очила и бе захапал с премерено привлекателно безличие фас….
Всичко това ви се поднася с наивно замазана с огромни количества bloom и ярко контрастиращи тонове графика, създаващи онова добре познато усещане за илюстрация в детска книжка…С тази разлика ,че когато в детската книжка червената шапчица се разхождаше из гората пред очите ви внезапно не се появаха решени в пастел и въглен рисунки на преобърнато детско креватче да речем или пък празна спринцовка поставена до догаряща свещ….
И всичко това докато из гората се разнася незнайно защо плашещия звук на радио звучащо на „бяла станция”, само от време на време преминаващ в някакъв далечен детски хор сигнализиращ че се доближавате до поредното парче от спомените на персонажа ви…
С това и горе долу се достига онази точка , която по-горе описах и отвъд която , боя се, това описание заплашва да развали нечие удоволствие…
Целта ми беше да напиша нещо което да комбинира едновременно виждането ми за това колко тънка вече е поне за мен през зрителския ми поглед разликата между „конвенционалния” и „модерния” метод за изказване на някаква творческа идея и да запозная тези четящи това с едно заглавие, което показва как една идейна платформа може да бъде пъти по-продуктивна и смела в подхода си към разглеждане и представяне на истински стойностно авторово творчество, отколкото една вече отдавна наложила се и традиционна такава като литературата…
А за литературата…Или по точно за нещо което за мой ужас в момента минава за такава следващия път…

Това съобщение достигна до вас благодарение на:
Мнението ми за съвременните „изкуства”
Пет години образование в хуманитарна гимназия

Music of the now:
Offspring –Have you ever

Offspring – Staring at the sun

Disturbed – Inside the Fire

Grendel – Don’t tame your soul

The Seatbelts – Tank!(Cowboy Bebop Opening theme)

четвъртък, 9 април 2009 г.

(Нещо оригинално)

Ииии...не мога...Вече около 15 минути седя и гледам съсредоточено полето "Заглавие" с нестихваща надежда че ето след още една секунда прекарана в проиграване на различни кратки фрази, най-накрая ще намеря подходяща такава за първата ми публикация в блог....
Какво по дяволите означава блог?
Предполагам се очаква от всеки един тръгнал да си прави такъв, да знае какво точно означава названието на онова което върши?Нали?Ъъъ...
Е напълно в синхрон с идеята ми за "арогантния млад човек"(наследил директно "сърдитите млади хора", но с една няколко идеи по-неграмотен от тях) аз започвам своя с минимум от необходимите ми познания, огромни очаквания, още по-големи претенции и точно нулев опит...Ако трябва да съм откровен дори не ми допада да чета чужди блогове...Виж това, което винаги ми е харесвало е идеята за зависима изцяло от мен(поне за сега) платформа, от която да бъдат изказвани всички онези попадащи в категорията "междинни" идеи.
Това, както съм казал в описанието на "онова нещо чието име не знам какво означава" са точно онази специфична интелектуални продукти, които не смятам за достатъчно "вътрешни" та да ги запазя единствено за паметта ми в някой скрит из компютъра ми Word документ и в същото време имам егоистичната претенция да са способни да предизвикат и чуждия интерес, ангажирайки го с моята гледна точка по въпроса...
В контекста на последното , искам да започна с едно извинение към всички попаднали по една или друга причина тук : "Извинете за това,че макар и неволно се натрапвам във виртуалността ви и отнемам от (не особено ценното ви, съдейки по това че имате възможността да ровите из блогове) времето ви".
Ако след тази формална част някой все още има претенции към съдържанието на този "блог" и е непоправимо засегнат от него по някакъв начин, желае да изрази недоволството си от това и да почуства някаква "интелектуална компенсация" , под формата на обвързани с лични нападки или неоснователна "принципна критика" коментари ...е нека се чувства лично поздравен с правила 1 и 2 на Форумът на PCM....

Е сега е крайно време да разясня на какво смятам да "посветя този блог"(готов съм да се закълна че това е една от най-претенциозните фрази, които съм казвал някога...а вероятно тези, които ме познават ще потвърдят че те са много)...Както всяко друго човешко изказване и тези тук ще са обвързани с неизбежността на "мнението" - личната призма, през която индивида тълкува онова, което по една или друга причина привлича интереса му или ангажира вниманието му.
С една дума тук смятам да изсипя върху невинния читател всяка една по-значима появила се и по-сложна от едно изречение моя или чужда идея посветена на един или друг елемент от света, с които се сблъскат сетивата ми....
Или за да е всичко с една идея по ясно , тук ще се появява нещо ново всеки път когато се нещо обвързано с интересите ми направи впечатление....За онези, които не ме познаят интересите ми са както следва:
-Класическа математическа логика
-Термоядрен синтез
-Източна религиозност и философии
-Теоретична астрономия
-Трансцедентална етика
-Висша математическа лингвистика
-Изкуството на пост-модернизма
Всички гореизброени са лъжа...При това не мога да изразя достатъчно ярко(не и чрез думи) радостта ми от този факт...
Нека си позволя да цитирам един произволен член на една произволна неназована тълпа - "Аз съм прост човек" , а простите хора имат и прости интереси....По-голямата част от времето си прекарвам в компанията на 3 неща - "развлекателен" софтуеър , японско рисувано популярно изкуство и различни световни литературни образци...В кроце :
-универсални социални,етически и социо-дарвинистки конструкти за индивида и неговата роля,смисъл,функция,механизъм и потенциално развитие
Ако не върша това обикновено съм потънал в дълбок размисъл с чаша в ръка...Или пък отново съм с чаша в ръка, но сред някакви хора със странни имена и потънал в състояние на дълбока неразмисъл...Фройд (който тук ще бъде споменаван често...със или без думата "майка" в едно и също изречение) би казал "безсъзнателност".Не..това понякога настъпва след тези мигове....А може и да съм на лекции....
Аа да...Казвам се Александър Евгениевич Никулин - горд студент по Философия в Нов Български Университет.По подразбиране - безперспективен безделник, който явно е достатъчно самовлюбен за да желае да занимава околните със своето мнение и да си въобразява че то е нещо повече от това на останалите.Слуха си предпочитам да ангажирам основно с неща в които мога да проследя наличието на комбинация от хармония, смисъл и може би ритъм.На човешки и с пример, през последния час слушах:
- Iron Maiden - Chains of Misery
- Listz - Nocturno N.3
- Origa - Inner Universe
- Disturbed - Prayer
- H.A.L.O.U - Things stay the same
- Akira Yamaoka - Theme of Laura
- Noir - Canta per Me
- Стенли - Обсебен
- Lords of Acid - Out comes the Evil
- Motorhead - Enter Sandman - "F**k Metalica"
- неназована композиция за арфа
- KMFDM - The Real Thing
Винаги ми е допадала идеята за това че това, което слушам е директна проекция на това което мисля в момента.За това и смятам след всяка нова публикация да правя кратък списък с онова което съм слушал докато я пиша или ме е навело на мислите изказани в нея...

Е...От този момент нататък съм с една крачка по-близо до това да си направя myspace профил, да го издържа в черно и с рисунки на прерязващи вените си лолита на задния фон, да го изпълня с цитати на Ницше и да си разменям "целувчици" и "усмивчици" с някой от (въведи случайно 3рицифрено число тук) си приятели.

В първата ми истинска публикация (да се чете "непогубена от полу-биографичен разказ интродукция) планирам да си поговоря с теб празен,неопределен web-контингент на тема The Path, един направил ми впечатление видеоклип и една "книга", която за мое огромно съжаление прави впечатление на прогресивно нарастващ брой представителки на слабия пол между 12 и 25 години...Sparkle Sparkle....

Ако някой вече е имал съмнителното удоволствие да се натъкне на тази импровизирана интелектуална душелейка и е допуснал да бъде заинтригуван, ето някой неща за слушане , докато ме изчакваш(защото съм убеден че няма как повече от един човек да се излъже така) :

Iron Maiden - Nodding Donkey Blues

Rahxephon amv - Euphoria

Eminence Orchestra - MGS Main Theme

Тук трябваше да е хоровото изпълнение на девойките от Полтавските танци на Бородиновия "Княз Игор" но не ги намерих , така че :

Zombie Girl - Living Dead Super Stars

ПС:Хммм....Явно все пак от блоговете има смисъл...Най-накрая разбрах какво означава думата.

ППС: Хамелеонът ще постне тук!